Нямаше посрещане като пристигна при съборетината. Даже когато влезе вътре, рязко му бе изпратена една стрела наблизо до главата му.
– Това обяснява липсата на гости. – Момчето я извади от надупчената стена и я докосна по върха. Специално тази беше изтъпена.
– Грижа те е за мен! Знаех си! – рече той весело и се стресна, когато гущерът скочи точно пред него.
– Питаш какво искам ли?
Роко кимна.
– Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че исках просто да те питам как си?
Мълчание и недоверчив поглед от рептила.
– Добре, добре! Ако продължаваш да се въсиш така, ще ти изпадат люспите. Можеш ли да ми покажеш някои бойни техники?
Не го беше виждал толкова изненадан преди. Дори и когато висеше между трите въжета и ръката му бе в неудобен ъгъл, близо до счупване.
Научи се да изчаква, когато той хукнеше нанякъде, заради трайно запечатания спомен за хвърления по гърба му камък и не би искал той да се повтаря. Все пак не очакваше да го изостави. Точно както предположи, Роко се върна с обичайното си бележниче за по-специфична информация от „да” или „не”.
Подаде му го с очакване.
„Добре, в какво си добър?”
Сви рамене.
Последва го към по-отворен терен, където щяха да упражняват хвърляне на ножове. Специалитетът на Иро, но и на много разбойници извън пределите на оранжевите къщички и хълмове.
Подаде четири ножчета с овехтели дървени дръжки, но и с метал, който не бе изгубил способноста си да пробожда. Сливаха се с околността така, че не знаеше как да ги намери, ако хвръкнат в някой храст. Този тип оръжия бяха евтини на пазара, но по едно време поскъпнаха, след като Юрис нареди премахването им от много щандове поради увеличилата се престъпност.
Упорити бандити като Рач предпочитаха обикновени ножове и ками, за да не се тревожат, че някой от тях ще остане в атакувания и няма да могат да си ги приберат обратно. Сега тези на Роко се смятаха за рядкост. Себесей обаче не бе наясно с това и гледаше на остриетата като на всяко друго оръжие, създадено да наранява.
– Какво да правя с тях? – обърна се той към гущера. Онзи посочи към една дървена мишена в далечината, която стоеше мъничка, като щръкнало плашило.
– Шегуваш се!
Нищо в случая не му изглеждаше като шега. Все пак той издиша и колебливо се настрои да хвърли ножа към мишената. Вдигна тънката си ръка с хлабав захват, а болката в рамото се обади като черна станция. Май го беше контузил, като бягаше повлечен от влака.
Точно когато щеше да изстреля ножчето напосоки, Роко възпря за секунда порива му. Обърна го към стената на мелницата, където имаше друго дървено кръгче с драскотини.
– О, благодаря. – Той се снижи и се приготви пак да хвърля. За съжаление, ножчето не улучи дори близко до целта, ама никак. Отплесна се с трясък към отсрещната стена. Дори и когато се заби, пак не беше добре.
Обърна се към Роко с нужда за окуражаване, но онзи само го гледаше безизразно. Имаше чувството, че ако не беше ням, щеше да му каже: „Спри да се вживяваш и хвърли останалите три”.
Странно, но си представяше, че гласът му бе някакъв строг и сдържан, примесен с щипка сарказъм и лъжица остроумие. Четеше го само по муцуната му, доста изразителна за гущер.
Разбра, че той само кротко ще го наблюдава, докато хвърля безуспешно ножовете. След сигурно петнадесет или повече опита, спря да ги брои, заради пронизващото го дръпване в рамото, всеки път щом замахваше. Горкият, липсва му хамакът.
„Чувствам се като старче.”
Понечи да се опита още един път, смятайки, че вече му е хванал цаката, но Роко се изпречи пред него, махайки пред лицето му с тетрадката си. Той застана на място, гледайки гущера и чакайки обяснение.
Започна да пише бързо и после му подаде листа.
„Мерникът ти е потресаващ! Нарочно ли го правиш?”
Себесей може би бе обиден, не бе сигурен, но го прие без възражение, защото приятелят му бе абсолютно прав. Ако попадне в животозастрашаваща мисия с тези си умения, вече щеше да е загинал.